Живеем в различни времена. Бързи, напрегнати и безмилостни. Времена, в които всеки мисли само за себе си. Времена, в които съдим другия за всичко и търсим грешките в друг, но не и в себе си. Днес е практика да продадеш себе си и душата си за материалното. Днес би сгазил всеки по пътя ти, защото знаеш, че наказание няма. Мисля си, че хората сме станали по-опасни и от хищниците и, че не някой друг ще ни погуби, а самите ние.

Спомням си първите ми стъпки в училище. Учиха ни да споделяме един с друг, учиха ни на това, че всички сме равни, независимо начина, по който сме облечени, цвета на кожата ни или килограмите ни. Но сякаш колкото повече пораствах осъзнавах, че това не е така. Още тогава имаше деца, които бяха отхвърляни, бити и подигравани. Всичко беше по детски в главите ни, но аз няма да забравя очите на поругаваните.  Дидо беше скромно момче, учеше много, имаше голяма коса, която обгръщаше половината му чело, а горните му два зъба бяха леко по-напред от останалите. Той обаче, не беше харесван от останалите. Другите момчета от класа чупиха химикалите му, залепяха дъвки по дрехите му, а през часовете по физкултура често го биеха. Спомням си разреваното му лице и майка му, която винаги идваше, за да го защитава. Разказвам за Дидо, защото съм сигурна, че той е само един малък пример от малката ни, но пък пълна с подобни истории страна. 
  И така.. ясно е, че след седми клас пътищата ни се разделиха и всеки пое по своя път, но аз имам едно качество, което не  мога да определя дали е хубаво или лошо – не забравям лошите случки. Годината е 2016-та, сутрин е и както винаги прочитам новините от последните минути. И изведнъж на снимката не друг, а самият Дидо. Беше малко по-различен с къса коса и малко по-мускулест. Познах го по погледа, същият поглед, който виждах преди години, когато майка му избърсваше тихо сълзите. Помислих си, че старият ми съученик е постигнал голям успех, за да е в новините, но уви. „Хванаха момчето, което ограби и преби ученици от испанската гимназия в Бургас.” – това беше заглавието, а отдолу стояха същите онези две очи, но вече не бяха така невинни. В това се беше превърнал той, агресията и злобата, които години е търпял бяха рефлектирали върху него. А той? Той вече не беше различен. Напротив беше като повечето от бившите му съученици. Вълнуваха го побоища, наркотици и мускули. От време на време запълваше свободното си време с книги, но това не го казваше на никой. Нямаше да бъде приет.
  И докато Дидо може би понася последствията си, аз си мисля. Кой решава какви да бъдем и защо повечето хора в България живеят под някаква рамка ? Успешен, неуспешен, приоритетен, не приоритетен, задръстен, умен, зубар, чалгар или просто някой, който не може да се впише в обществото. Кой решава дали „ставаме” или не ? Само в България ли е така? И не е ли именно това разделение пътят към агресията. Все ми казват, че трябва да съм нагла, за да успея в държавата ни, но се питам няма ли друг избор? Въпросите са много. Агресията вече е част от нашия живот. Тя е там от основните училища до тази по пътищата. Тя стои до нас в автобуса и само чака удобния момент да се отключи. Питам се, а не са ли това вид комплекси? И все пак… живеем в различни времена. Бързи, напрегнати и безмилостни. Може би това е причината.