През целия ми живот съм пътувала доста. Обиколила съм малки и големи градове в България и доста страни по света. От всяко пътуване досега съм взела нещо, което ме е обогатило и променило. И не, това не е магнитче, което да ми напомня за красивите сгради, които съм видяла, а нещо много по-ценно – късче култура, начин на поведение, толерантност. 

Мисля си за думата провинциализъм и за правилния отговор на въпроса за причините и проявите му, но истината е, че не съм сигурна кой е той.  Да си провинциалист може да означава много неща. Като започнем от родното ти място, далеч от столицата, до начина ти на мислене и целите, които си поставяш. И все пак едно място на картата или един етикет „провинциалист”, сложен ти от останалите, не те правят такъв. Въпросът е обаче, че напоследък това се смята за обидна дума. Често срещам изрази от сорта „градът ни се напълни със селяни” или „този е дошъл в София и вече се мисли за голямата работа”. Според мен истината идва от съвсем другаде. Никой не би напуснал близките си, градът си и дома си, ако имаше сигурно препитание и достатъчно пари, за да живее добре. В България животът е концентриран в  няколко града – София, Пловдив, Варна, Бургас, но нима приключваме до там. Малките градове стават все по-обезлюдени, а София расте ли расте….И това не е никак малък проблем.  Питам се докога? Не зная.
  Чувала съм много неща за провинцията – хубави и лоши.  Самата аз също съм родена и живяла в провинцията, ако сметнем, че всичко, което е далеч от столицата е провинция. Никога не съм се чувствала различна, по-малко достойна или дискриминирана.Винаги съм имала самочувствието, че знам и съм се старала да го оправдавам. Понякога за хора като мен е тясно в родния им град. Ние търсим контакти, нови преживявания и нещо повече от това, което би могло да ми даде градът, в които съм израснала и улиците, по които цял живот съм вървяла. И ето идва моментът, в който съм столичанка.. и то не просто столичанка, а една от всички столичани в повече. Не съм единствената, знам, че има много други като мен. Знам и още нещо – всеки има различна цел. За едни тя е просто четири безгрижни години по заведения и дискотеки, за други единственият начин за препитаване, а за трети постигане на цели и най-вече справяне с живота напълно сам.  Вървя по жълтите павета и си мисля. Нима адресът ни по лична карта определя провинциалисти ли сме или не? Нима столичаните, които стоят до мен в метрото и автобуса са нещо повече от мен? Разбира се, че не…  Българският провинциализъм е залегнал дълбоко в душите и в мисленето на българите.  Българи, които не желаят да бъдат част от света, защото ги е страх да не ги ограбят. Българи, които знаят да се оплакват от поредния строй, но тихо мълчат, защото нямат собствено мнение. Провинциален е ония мозък, който го е страх от всичко, което не мирише на немитите му домашни чехли. И да.. много от българите са такива, независимо дали живеят в София, Сливен, Перник, Варна или в някое крайпътно село.  
   Да живееш в столицата на България може би е престижно, но щом излезеш извън границите ни осъзнаваш, че ти си никой. Мога да си позволя дори да кажа, че ние българите сме гледани с различно око по света. Да си българин извън България е все едно да си от най-обезлюденото село в България. Разбира се, че има изключения, но съм чувала, че славата ни е такава. И то не, защото всички сме лоши хора, а просто, защото много от чужденците са си патили именно от тези, провинциалните мозъци, пълни с жажда за пари, спечелени по лесен начин. Задавам си въпроса не е ли България една провинция спрямо големия и разнообразен свят, в който живеем?  Не сме ли зависими от по-големите от нас. Не се ли съобразяваме с Русия, САЩ и цяла Европа? Отговорът го знае всеки. Е ясно, оказва се, че в България всички сме провинциалисти. От най-висшестоящите до дядото, който всяка сутрин изкарва стадото си на поляната. Спомням си как баба ми е разказвала за ученическите си години, как родителите ми са се обръщали към учителките си с „другарко”. Как всички са имали еднакво мислене и не са смеели да погледнат настрани. Не искам да живея в тези времена! Разказите, за това, че не можеш да ядеш банани и портокали, когато поискаш и за това, че не можеш да напускаш страната без основателна причина ме потрисат. За мен всичко това е провинциализъм – на духа и на мисленето, провинциализъм на свободата.
  Много хора избягаха, но има и такива, които останаха. Останаха, и не желаят да заминават. Аз съм оптимист и знам, че независимо града, в който си роден и мястото, на което си решил да останеш, можеш да се справиш и да живееш нормално. Все пак всички се стремим към това да сме щастливи, независимо къде. Надявам се днес повечето хора да пътуват, дали за магнитчета или не, хубаво е да знаем, че там някъде има и друг начин на живот, друга култура и обичаи. Хубаво е да сме толерантни един към друг и да знаем, че всички са различни и, че всеки има право на избор
.  Стоя в метрото и си мисля.  Дали шумните софиянки  до мен, които коментират дебелото момче отсреща, са по-малко провинциалистки от мен. Ами гейовете, които силно се прегръщат, ами момичето със синята коса или човекът с костюма. Ами аз? На пръв поглед всички сме еднакви, а в действителност много различни. Дали провинциализмът не е въпрос на възпитание и разбиране за живота. Ограничени ли сме в страната ни. А може би просто подминаваме възможностите, които ни се дават. Провинцията е навсякъде. Тя е в главите ни, а не в адреса ни по лична карта. Може пък и аз, момичето от Бургас, нещо да не разбирам. Все пак съм само на двадесет. 
  Усещам, че съм се отнесла толкова в мислите си. Всички около мен са слезли на спирките си. Влака продължава.  Мисля, че е време за поредното пътуване. Само, че не знам дали този път ще се върна. Иска ми се. Гласът на жената ,известяваща пътниците за спирките, прекъсва отново мислите ми…. „Последна спирка летище София”.. вратите се отварят и аз слизам, отивам някъде… далеч от провинцията.  

Малко огън - много пушек. Иначе добре написано. Грамотно.