Лампата светна. Лицата ни се озариха, но ние продължавахме да мълчим. От толкова много време не я бях виждала и мислих, че сънувам. Беше бяла, с червено червило и тъмни пронизващи очи. Дори и не потръпна. Аз се усмихнах леко и попитах защо не сме се чували толкова дълго. Отговор не последва.

Знаех, че в живота ни преминават различни хора. Някой за малко, други за по-дълго, а ако имахме късмет да срещнем и точните - те оставаха завинаги. Те озаряваха лицето ни със светлина, точно както лампата, която сега светеше. Всеки един човек носеше светлина със себе си. Някой светеха за кратко, като светулки и само в тъмното. Някой ни заразяваха със светлината си и си отиваха без дори да кажат защо. Други пък само черпиха светлина от нас, изтощавайки ни до предела. Но знаех и друго. Винаги имаше такива, чиято светлина, комбинирана с нашата, беше толкова естествена, че дори не забелязвахме присъствието й. Липсата й пък беше по-осезаема от всякога. Тази светлина никога не осветяваше пътя ни, но винаги беше наша сянка. Така е и с хората – различните хора променят живота ти. Някой за добро, други за лошо. А други… Те просто са нашата светлина, както и ние тяхната.

Не бях сигурна обаче, дали бях намерила своята. Дали се лъжех ? Не знаех. Сякаш бях изгасила повече светлини, отколкото изобщо съм имала. Или пък светлината беше една, но щом я нямаше, затъмняваше душата ми.

Лицето на приятелката ми не помръдваше. Чувахме се рядко, но аз бях чувала, че за приятелството разстоянието не е важно. Така де, понякога човек има нужда от подкрепа и може да я получи дори, когато близките му не са там. Но не всички мислеха така. Животът ни поглъщаше все повече и повече. А светлината загасваше все повече и повече. Когато всеки си има личен живот е много трудно да освети и в чуждия. Разбирах това, но не исках да го приема. Все още не искам. Не знаех как да запазя нещо, което някога е светило много ярко. Аз ли се бях променила или просто хората не разбираха, че светлината не е еднакво силна цял живот. Слънцето не грее силно през целия ден, всяко нещо си има годност – освен любовта и приятелството. Само ако са истински, разбира се.

Лампата продължи да свети и двете мълчахме. Тя не отговори, а аз не повторих въпроса. Все пак бяхме заедно. Тези, които носеха светлина на другите, никога не оставаха на тъмно, а дори и да оставаха знаеха, че преди изгрев винаги беше най-тъмно.