Дълго време я нямаше. Появяваше се моментно, на сила и защото често хората питаха защо не е там. Всички бяха свикнали да е там- непринудена, естествена и някак детска. Месеци наред обаче нея я нямаше. Беше тъмно, мрачно, тъжно. Сякаш зимата беше дошла през лятото, а студът беше както навън, така и в душата. А нея я нямаше. Нямаше и признаци за появата й. Когато забравим за даден навик трудно успяваме да го върнем обратно месеци наред, дори и той да е бил част от нас.

  Нея я нямаше заради някой и чакаше друг да я върне. Беше дотам изчезнала, не идваше на купони и партита, нямаше я по снимките. Онзи някой -крадецът- не осъзнаваше какво е сторил. Може би е бил сляп или просто е бил прекалено голям егоист. Защото хората са егоисти, не понякога, а почти винаги. Просто твърдят, че не са такива. Крадецът беше сторил нещо, което никой друг не беше правил досега. Беше я накарал да грее, а изведнъж тя изчезна заедно с последните топли лъчи от деня. После питаше защо я няма, търсеше я. Уви тя отдавна бе тръгнала, крадецът беше виновен.
    В един наистина студен ден тя се появи. Неочаквано и спонтанно. Сякаш беше там, за да припомни за себе си и да подскаже, че се е уморила да играе на криеница. Всички я погледнаха. Не очакваха да е там. Погледна я и той. Този, който трябваше да я върне. Той беше попаднал там случайно, не я беше търсил, но сякаш откри нещо, което досега не беше. Тя също се почувства странно. Не беше попадала в подобна ситуация. Нещо я накара да му даде шанс, макар и да беше много объркана. Дълго време не беше излизала наяве.
  Едно „здравей, как си?”, се превърна в няколко срещи, а след това прерасна в нещо повече. Нещо повече, което я накара да се върне и да покаже, че не се е появила напразно. Той беше причината тя да е там. Крадецът вече го нямаше, макар и да искаше да е там. Дойде този, който трябваше да я върне. Дойде той – този, който върна усмивката на лицето ми!