Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.01.2015 13:44 - За настроените терминално !
Автор: vasilena965 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 716 Коментари: 0 Гласове:
2



    „Сбогом, ще ми липсваш много!”- с тези думи изпратих сестра ми преди десет години.         Спомням си, че дълго махах с ръка, докато стоях на терминала за заминаващи. Сълзите ми бавно се стичаха по бузата. Не си представях да я няма при мен. Не си представях, че за да я чуя ще трябва да се съобразявам с часова разлика, интернет връзка и огромно разстояние. Много болка имаше в моето сбогом, но нямаше как да променя нищо. Тя беше една от всички „настроени терминално” българи, а аз една от всички изпращачи с насълзени очи. Тъжна беше гледката по летищата. Само млади българи, само хора с бъдеще и все на терминала заминаващи. А на нас, изпращачите, ни оставаше само да кажем  „до нови срещи”, въпреки че едва ли щяха да са скоро!

              „Терминално”- такова беше настроението от няколко години в държавата ни. Дали всяка година положението се влошаваше или просто хората вече не вярваха на нищо. Не знам. Но факт е, че все повече млади граждани събираха багажа си и заминаваха. И продължават да заминават. Всеки преследва мечтата си за по-добър живот, но не и в България. Всеки отваря куфара си, пълни го с малко дрехи, тоалетни принадлежности и храна и заминава с малкото спестени пари, които е заделял за черни дни. Но нима това е изхода. Нима „Терминал 1” или „Терминал 2” решават всички наши проблеми? А представете си само ако всички българи се върнат. Какво ли би било. И все пак в повечето проучвания хората казват, че искат да се върнат. Разбира се, кой би бил щастлив далеч от роднините и приятелите си. И заслужава ли си изобщо страхотният живот, който ти предлага чужбина, ако не си щастлив ?

               „Защо?”, „Кога ще се върне?”, „Дали ще остане вечно там?”. Задавах си тези въпроси докато пътувах заедно с родителите ми към вкъщи. Признавам си, беше ме страх. Дали сестра ми щеше да се върне при мен или някой ден аз щях да отида при нея. Истината е, че не бях свикнала да съм без нея, а тя сега ме остави. Толкова много въпроси изпълваха детската ми главичка тогава. Не разбирах защо заминава. Не й ли харесваше да сме заедно в една стая. Не й ли харесваше да се боричкаме рано сутрин в леглото преди да станем? Нямаше как да разбера, защото нямаше да я попитам. Но времето отмина, а аз порастнах. Започнах да се интересувам от  случващото се около мен. Дори започнах да гледам новините, които досега истински мразех, защото прекъсваха любимото ми детско филмче. И разбрах защо сестра ми е заминала. Дори се замислих дали да не й отида на гости за неограничен период от време. А колко по-лесно беше, когато не разбирах!

               Един ден, по време на лятната ваканция, заминах при нея на гости за една седмица. Вече бях голяма и летях сама до там. В самолета се заговорих с една жена на годините на майка ми. Полетът беше кратък или поне на мен така ми се стори, защото бях погълната от историята на жената до мен. Тя имаше две деца, съпруг и домашен любимец. Разказваше за живота си в България с насълзени очи. Личеше си, че много ще й липсва. Но въпреки това заминаваше всеки път отново и отново. „Пробвахме всякакви варианти”, казваше тя, но единственият начин семейството й да живее нормално беше, когато тя изпращаше пари от чужбина. Заминаваше ,не защото иска , а защото просто се налагаше. И тогава се замислих. Сякаш държавата ни с всяка изминала година вървеше все по-назад и по-назад. Правителствата се сменяха като есенни листа. Наводненията убиваха невинни хора, а виновен никога нямаше. Убитите така и не намираха своите убийци. Корупцията вървеше редом с правителството. Работата беше на принципа „мои-твои”. А великата фраза на Кубрат Пулев „Продължаваме напред!”, която бълваше социалните мрежи, можеше страхотно да се перифразира. Да! Продължавахме, но не напред, а стремително надолу!

 

               Ваканцията беше прекрасна. Една седмица измина толкова бързо, че ми се искаше да остана още малко там. Всички хора бяха усмихнати и щастливи. Личеше си живееха добре, макар и не прекрасно. Все пак няма пълно щастие. А проблеми като претъпкани кофи, мръсни улици, изпарения и кучета убийци нямаше. Всъщност, едва ли някой там изобщо се е замислял, че това е възможно в една държава. И така… бързо и неусетно отново бях в самолета към България. Очакваха ме намръщени хора, просяци, бездомници, пълни кофи с боклук и още много други неща, които могат да се видят само в България. А сестра ми този път изпратих с думите „очаквай ме отново много скоро!”. Сякаш самата аз се бях превърнала в нейно копие на отпреди десет години. Сякаш вече бях част от онези, „настроените терминално” българи.





Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: vasilena965
Категория: Лични дневници
Прочетен: 44061
Постинги: 34
Коментари: 7
Гласове: 17
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031